петък, 5 юни 2009 г.

Край на двойния стандарт?

На 20.04., рождения ден на Хитлер, Пазарджик осъмна с огромно червено знаме с пречупен кръст, закачено на върха на комина на някогашната фабрика Сила”. На мястото се струпаха всевъзможни екипи - ДОТИ-София, Гражданската защита, пожарната и полиция. Алпинист от специализирания отряд на Гражданската защита бе натоварен със задачата да свали нацисткото знаме. Оказа се обаче, че стъпалата са намазани с грес и към знамето са прикрепени съмнителни пакети, наподобяващи бомба. Районът беше отцепен и на помощ бе повикан снайперист от Специализирания отряд за борба с тероризма, за да отстреля предполагаемите взривни устройства. След като се разбра, че са фалшиви, знамето беше свалено.
Прокуратурата в Пазарджик образува дело срещу неизвестен извършител за проповядване на фашистка идеология. Наказанието е до три години лишаване от свобода и глоба до 5
000 лв.

Доста се изписа и умува колко точно е голямо знамето, каква е изработката, възможно ли е поставянето му на такова място без да бъде забелязано, чия акция е това – на неонацисти или на желаещите сплотяване на левите редици и пр.

Правилна и точна ли беше реакцията на полицията? Да, такава би била реакцията на всяка европейска полиция.

Дали обаче поведението на нашата, пък и на всяка друга полиция, щеше да е същото ако червеният флаг беше със сърп и чук? Едва ли...

Често се случва да виждам младежи, носещи фланелки с надпис „СССР” или с естетизирания образ на международния убиец Че Гевара. И някак си бях свикнал. Но веднъж се втрещих, когато видях на гърдите на едно младо главоного лика на Мао Дзедун, на най-мащабния масов убиец в човешката история отговорен за смъртта на над 60 млн. души, предимно китайци, избити или умрели от глад по време на национализацията, колективизацията, и културната революция в комунистически Китай. И макар че едва ли е наясно кой е Мао, главоногото носи тениската си съвсем необезпокоявано. Не така стои въпросът, ако реши да сложи на гърдите си образа на Хитлер или Мусолини да речем.

Светът е длъжник в осъждането и заклеймяването на комунистическите престъпления и най-яркото доказателсво за това е, че допусна да се проведат последните олимпийски игри в Китай.

Все пак ЕС направи няколко плахи и спънати, но последователни стъпки в тази посока с „Пражката декларация за европейската съвест и комунизма” и последвалата я на 31.03.2009 г. Резолюция за европейската съвест и тоталитаризма вече като решение.

На 18.09.2008 г. нашето Народно събрание подкрепи Пражката декларация. Отказаха да го сторят само депутатите на БСП. В Европарламента Резолюцията беше беше приета с 533 гласа „за”, 44 „против” и 33 „въздържали се”. Не е нужно да сте гении, за да се досетите от коя европейска партия са гласувалите „против”. Разбира се, че от групата на другаря Шулц.

Защо смятам, че стъпките в посока осъждане на комунизма и възстановяване на истината за миналото са плахи и спънати. Не заради съмнения в искреността на инициаторите на Резолюцията, а заради неискреността на много от гласувалите я.

Простата аритметика показва, че дори всички 77 евродепутати, неподкрепили документа да са от ПЕС, броят на гласувалите „за” от същата партия е около два пъти по-голям. Как тези депутати хем приемат Резолюцията, а същевременно припознават бившите комунистически партии от Източна Европа за свои партньори, с които са се групирали по политически признак в ПЕС и ревностно защитават всичките им управленски безумия, извършвани сега.

Изводът, който се налага е, че депутатите на ПЕС добре са се научили от родните комунисти да се снишават. Те разчитат, че проблемът ще бъде сметен под килима, ще бъде неглижиран и в крайна сметка от Резолюцията ще остане само декларативният елемент. Скоро ще почнем да слушаме познатите отдавна песни, че комунисти са редица видни европейски интелектуалци и учени, че „някои изкривявания” в Източния блок са се получили заради разликата между теория и практика, че бившите комунисти вече са реформирани социалисти. Меркантилно ще започне да се акцентира върху нацизма като зло в стремеж да се легитимира като добро всичко „антифашистко”.

Когато бях по-млад си мислех, че европейските социалдемократи и родните комунисти са съвсем различни неща. Сега съм наясно, че това са двете страни на една и съща монета.

Европа трябва да продължи усилията си в посока слагане на край на двойния стандарт.