понеделник, 25 май 2009 г.

В ОТГОВОР НА АНОНИМНИТЕ ЛЮБИТЕЛИ НА УНИФОРМИ

Чудех се дали изобщо да отговарям на анонимните специалисти, направили коментар на публикацията ми „Бог да прости родното образование”. Още повече, че някои от тях са загубили добрия тон, други се опитват да ме поучават и да ми обЕсняват.

Четенето е трудна работа. Защото освен да се чете, трябва и да се мисли, а двете заедно са сложен процес, очевидно непосилен за всекиго.

Ясно е, че сред коментаторите са се оформили два лагера – на одобряващите на неодобряващите униформите.

 Ако четяхте и мислехте едновременно, щяхте да забележите, че аз не съм заел позиция срещу тях, а срещу тоталитарния, недемократичен и йезуитски начин на въвеждането им.

 Аз наистина смятам себе си за достатъчно вещ и интелигентен, за да имам правото да наричам представители на учителската гилдия „мекотели, безгръбначни и измекяри”, защото 5 години съм бил учител в три професионални гимназии в Стара Загора и знам, че точно такива оцеляват в „гилдията". Нищо, че в Материалната книга или на дъската допускат повече правописни грешки дори от коментатора, позволил си да ме нарече идиот.(Същият онзи, който се Очудва, обЕснява ми и Одържа позиция.) Нищо, че не стават за нищо. Щом са послушни, за тях има място. Непослушните ги съкращават при първа възможност.

И тъй… Анонимният капацитет, нарекъл ме идиот и глупак(тоя с унизителните правописни грешки) ми обЕснява, че ако имам необходимите качества, видите ли, можело да публикувам есе на тая тема в училищния вестник и така да се опитам да убедя другите в правотата си.

Ето какво ще му разкажа. През есента на 2006 г. като учител и народен будител в ПГМТТ „Н. Вапцаров”- Стара Загора, обезпокоен и афектиран от завръщане на болшевишки порядки в училище и по повод на  това, че учениците биваха задължавани да платят билет за концерт на Д-2, независимо, че над 95% от тях изобщо не искаха и да чуят за тях, предложих следната статия за училищния вестник „Техновик”(Знаете ли какво значи тази дума? Някакво словоблудство на болен мозък!)

 

За цензурата

 

Няколко дни преди празника на Стара Загора градът беше обгазен за пореден път. На следващия ден местен вестник публикува снимка, направена отвисоко на квартала, в който се намира и нашето училище, с приблизително следния текст под нея „Странна пелена покри града. Обгазяване няма!”

              Около седмица по-късно частна национална медия, изживяваща се като флагман на свободното слово и журналистиката въобще, уволни свой водещ. Това само потвърди тезата, че един от кандидатите за президент се ползва от медиен комфорт.

             Във втория описан случай определено става въпрос за цензура. Но в първия? Там по-скоро автоцензура. Кое по-страшното? Няма значение, след като 17 години след 10.11.  изобщо говорим за цензура.

     В годините на тоталитарния режим бяха създадени много по-стойностни неща в нашата култура и изкуство, отколкото в годините на прехода - и в литературата, и в музиката, и най-вече в киното. Бетонната стена на цензурата тревожните мозъци разбиваха къде с Езоповски език, къде с изключителен талант, къде с много упоритост. Разбира се, по- голяма беше групата на сервилните бездария. На тях им беше по-лесно. Да венцеславиш силните на деня— партията и нейния водач или още по-добре нейния голям брат –СССР. По-лесно, по-удобно, по-престижно. Само че те никога  не разбраха, че известността, популярността и народната обич не се мерят по броя на закараните под строй войници и ученици на литературното четене, театър или концерт.

       Съжалявам ония, които и до днес не са го разбрали. А такива има. В дните покрай Деня на народните будители в  Стара Загора гостуваха                 “звездите“ на родния поп- рок Д-2. Те едва ли щяха да понапълнят и без това малката за претенциите им зала на  “ДЗУ”, ако не беше стегнатата „стройна” организация по продажбата на билетите. На момчетата от Д-2 ще цитирам една група която караше същата тая зала да пращи по шевовете, а именно  “Контрол”: „Това отдавна не е рокендрол.” Защото рокът е философия, а не само опъване на жици. И макар изразните средства на рокендрола да са по-различни, то ценностната система на въпросните Д-2 е сходна с тази на ромския певец Кондьо. Той дори е по-откровен  пеейки „Мъни, мъни, животът е пари”.                                                              Притеснително   е напоследък, че все повече неща почват да придобиват задължителен характер. Все повече еднолично и предварително дирижирани и режисирани мероприятия се представят за плод на групово желание и дръзновение. Все повече се чете страх в очите ни. Страх за парчето хляб. Засега си траем и мълчим. И ние сме си поставили автоцензура. И пак както преди— едни от страх, други от сервилност. И тук изниква въпросът дали изобщо сме променили нещо за 17 години. Силните на деня носят същите фамилни имена...

     За щастие промяна има и тя е в мисленето на децата. И колкото и да ни се иска да им приписваме какви ли не лоши качества, трябва да си признаем, че причината не е в тях, а у нас , възрастните, а децата и младежите са оформени от средата , която сме създали ние, а не те. А тя е отровена.. И ако ние си мълчим и си траем при всяка несправедливост, те умеят да се защитават. В техните сърца страха го няма.

      Деца, вие сте по-читави от нас. Но предвид случващото се у нас и по света ще завърша със стих на Поета “ Деца , боя се зарад вас !”

 

 

Отговарящите за списването на вестника учителки отказаха да я публикуват. Според тях статията е чудесна, казва неудобни истини, за пръв път някой надига глас на протест, но … не става за училищния вестник.

Така тези лишени от  гордост  и достойнство дами просто потвърдиха основните тези от статията ми. Това ме мотивира сам да списвам и издавам свой собствен опозиционен вестник, който нарекох „Чушкопек". Като учител поисках от директорката  равни права с казионния – малко хартия, принтер и място, на което да бъде изложен, така щото да може да се чете от желаещите. Директорката отказа с мотивировката, че вътре имало статия за ВМРО, че това е политическа партия и като така не може да позволи пропаганда в училище. Статията беше в рубриката „Забравени синове” и разказваше за Иван Михайлов. Кажете ми, драги, как да обясня на директорката си, че ВМРО не е политическа партия, а революционна организация? И че да свързваш абревиатурата ВМРО и Иван Михайлов със сегашния политически живот е невежество. Все пак опитах се да й го обЕсня, както обЕснявам и на Вас сега. Това нахалство не ми беше простено и наесен през 2007 вече бях безработен. Но ходех изправен, както съм ходил през целия си живот.

През 2007/2008 учителствах в друга професионална гимназия в града. Продължих да списвам и разпространявам своя вестник „Чушкопек” както мога. Взех дейно участие и в стачката. И през есента на 2008г. отново бях безработен.

Очевидно не моята, а вашата представа за състоянието на родното образование е сбъркана.

Омръзнало ми е да слушам глупавите брътвежи, че чрез униформите се прикриват класовите различия и се постига равенство. Аз съм носил униформа като ученик всеки ден, но до 13.30 часа. После се обличах както ми харесва и според възможностите на родителите си. Повярвайте ми, в годините на уравниловка също имаше голяма пропаст и тя не можеше да бъде прикрита или поне можеше, но само до 13.30 часа.

Знаете ли, че много училища въведоха униформи, само за да угодят на жалкия си министър и да усвоят парите. Ако сега отидете и преброите, колко от 500те ученици на ПГОХ „Райна Княгиня” носят униформа всеки ден, ще преброите не повече от 10. Нищо не може да накара учениците да носят униформи, ако не искат. Защото са свободни духом.

 Моисей водил еврейския народ през пустинята 40 години, докато умре и последният, който помни робството. За щастие при нас вече расте такова поколение. Точно заради това по-горе в статията си съм написал: „Деца, вие сте по-читави от нас”.

И накрая. Искрено се Очудвам, че такъв един страстен любител на униформите си е стоял у дома на 24ти май, неделя, в 11 часа, да коментира публикацията на един идиот и глупак, вместо да бъде на манифестация и да напълни окото…..с униформи.

Жал ми е за вас!

събота, 23 май 2009 г.

Бог да прости родното образование

 Зам. директорът нахълтва по средата на часа в 11 клас. Няма „Добър ден”. Няма „Извинете”. Има „Кой клас е тука? Кои са без униформи? Номерата! Имената!

Ще си помислите, че това е някаква картина от тоталитарното ни минало? Не, това се случва в елитна провинциална гимназия през април 2009. Можете да бъдете сигурни, че се случва и на много други места в страната.

След като въведе прословутото диференцирано заплащане с формулата „пари ще има само за ония училища, които го приемат” действа безотказно,  министър Вълчев започна да я прилага за всяка своя гениална приумица. Следващата беше връщане на униформите. Пари (ако се не лъжа 40 000 лв.) ще получат училищата, въвели униформи.

По същата схема сега се въвежда и безумната програма „Без свободен час”. Според нея учителите ще трябва да запълват часовете на отсъстващи свои колеги, без особено значение какво преподават, искат ли или не. Така ще се стига до парадоксални ситуации като във вица по-долу. /Учителят по физика се разболял. Съгласно програмата “Без свободен час”(виж стр.1) директорката изпратила да го замества  колегата му по физическо. Влязъл последният и изкомандвал: “Пишете следната задача!” Условието: Две крокодилчета летели и се карали кое е по-оранжево. Едното попитало: “Колко е часът? Другото извадило термометъра и отговорило: “От три дни летим и все е петък.”

Търси се: На колко години съм аз?

Класът, сащисан и втрещен мълчал. По едно време Иванчо вдигнал ръка. “Кажи, Иванчо?”.  “На 28”- казал Иванчо. “Как стигна до отговора?”- изумил се учителят.

“Аз съм на 14 и баща ми ме нарича полуидиот”- отвърнал Иванчо. /

Но да се върнем към провинциалната гимназия. Тъй като тя е елитна, просто е длъжна да приема всички вълчеви дивотии. И понеже някога беше известна с демократичния си дух, за въвеждането на униформи бяха анкетирани учениците. Болшинството бяха против. Болшевишката номенклатура обаче не е забравила старите си прийоми, напротив,  развива ги и ги обогатява – директорката обяви резултат 50:50 %. Без някой друг да изобщо да е виждал анкетите. Този фалшифициран резултат даваше основание окончателното решение да се вземе на педагогически съвет. На него директорката заяви, че учениците желаят въвеждането на униформи. Въпреки „равния” резултат, се позова на това, че „предложението” първоначално дошло от ученическия актив на училището.( В последните години започна отглеждането на нова уродлива форма на неокомсомол в училищата, в който се „избират” новата генерация млади кариеристи.)

На педагогическия съвет учителките (обобщавам, защото в родното училище учителите мъже са пренебрежимо малко) гласуваваха „за” униформите с огромно мнозинство – коя от носталгия, коя от страх, коя „по вътрешна убеденост” и всички вкупом най-вече от безгръбначност, от безропотно подчинение, характерно за учителките надлъж и шир в нашата татковина.

И сега, през април 2009 едно главоного мекотело влиза с трясък в стая посред часа да заплашва и назидава дръзналите да влязат в училището без униформа. Защото сбърканата ни система му е дала възможност да се издигне до зам.директор, въпреки посредсвеността си, но благодарение на способността си да се нагажда и да целува задници. Един плазмодий, който с постоянен лайнян вкус в устата, цял живот ще си остане лакей.

На какво могат да научат нашите деца измекярин като този и послушните му колежки? На дявол знае какво, но не и да ходят изправени. А може би точно такава е заложената цел...

Бог да прости елитната гимназия! Бог да прости родното образование!

Където е минал Вълчев, там трева не расте.

 

24 май – на прием при президента в Бояна

Както всяка година по същото време в резиденция „Бояна”, понастоящем Национален исторически музей ще се състои станалият традиция прием на президента по случай 24 май. Пак по традиция квотата на поканените „редови” учители ще бъде около 200 човека измежду 3-4 хиляди поканени депутати, министри, представители на БПЦ, Главното мюфтийство, дейци на науката и образованието, изкуството и културата.

И тъй. Да допуснем, че на приема неочаквано, но заслужено бъде поканена учителката Йовка от начално училище „Петка и Чапай” в Болярово. „Каква висока чест, какво признание, какъв уникален шанс да се срещнеш, ръкуваш и разговаряш с интелектуалния елит на нацията при това в една тържествена и приповдигната атмосфера и пр. и пр. ще кажат някои”.

„Бедната жена!” ще кажа аз. При това и в прекия и в преносния смисъл.

Първото нещо, което ще направи още щом научи, че е поканена, ще е това, което прави всяка българска учителка – ще се притеснява от този момент, та дълго след завръщането си. А притесненията са много: Какво ще облека? Как ще пътувам? Къде ще нощувам в София? Ами прическа, обувки, маникюр, чанта, бижута? Да допуснем, че след месец – два, тъкмо в навечерието на събитието тя ще е осигурила последните след множество пътувания до Ямбол и Бургас – близките губернски центрове. За целта вече ще е похарчила минимум 300 лв. За пътни до София – най-малко 40 лв., за хотел – минимум 40 лв., и още поне 20 за такси от хотела до Бояна и обратно. Ето, че долният праг на похарченото е точно, колкото е брутната й месечна заплата.

Учителката Йовка ще трябва да прежали най-малко една своя заплата, за да отиде на прием при кого? При социалния президент Г. Първанов. При този, чиято позиция по време на учителската стачка беше да няма позиция и който сериозно допринесе учителката Йовка да остане на социалното дъно.

Кого ще срещне Йовка на 24.05.2008г. в Бояна? Хора, които можеха да се срещнат на същото място и през 1988г, и през 1978г, та и през 1968г. – Коста Цонев, Стефан Данаилов, Светлин Русев, Евтим Евтимов, Леда Милева, Нешка Робева, Любомир Левчев, Людмил Стайков, Андрей Пантев, Петър Берон, Иван Гранитски, Велислава Дърева.

Какво ще консумира? Нищо! Другият поканен от Болярово ще е бившият кмет от Живково време, а той ще предпочете компанията на партийните си другари. Освен това около софрата ще са накацали мнозина, които се чувстват като у дома си, а Йовка ще стои встрани като сираче.

Какво ще чуе Йовка? Поздрав от президента към българските учители, че при всички несгоди, при всички проблеми, продължават все така да водят нашите деца към света на знанието. И още – че на този ден наистина ние сякаш покриваме най-широката си национална територия, постигаме най-дълбокото си народностно единение.

Честит празник, бедна Йовке!