сряда, 11 ноември 2009 г.

Вълчеви фандъци

Откакто е встъпила в длъжност, новата власт ежедневно излиза със съобщения и данни за гигантските злоупотреби на предишната. Във всички министерства. Без едно - на образованието. Не защото там липсват. В него цари странна идилична приемственост.

Иска ми да се да вярвам, че не сме малко надяващите се, че новата власт ще подложи на ревизия безбройните вълчеви дивотии.

Нищо подобно обаче не се случва. Дори напротив.

Вярвам на всички ни прави впечатление, че тази есен по улиците на страната има повече кантонерчета, сервитьорчета и пингвинчета, отколкото в предишните 2-3 години. Имам чувството, че се провежда някакъв чудовищен фестивал на кича на тема ученически униформи. Масово в родните училища не се допускат до класната стая неносещите униформа. Най-после вълчевата политика училищните ръководства да се превърнат в тотален репресивен апарат добива пълен вид. Досега натискът се стоварваше само върху учителите, сега вече се прави опит да се упражнява и над учениците.

За опасността от връщането на тоталитарни порядки в училище алармирам още от първите месеци от управлението на станишевото правителство. Не са били малко ония, които са ме гледали странно, обвинявали са ме в черногледство и дори в параноя.

Някои успявах да убедя, други скоро се убедиха сами, трети си останаха програмирани, както някога са ги вкарали в калъпа. Те са неспасяеми...

Още при първата вълна съкращения мислещите започнаха да си отиват. Оставаха на работа предимно програмираните.

Те са послушни, изпълняват и най-важното- не роптаят.

Чудя се обаче защо не роптаят родителите. Особено ония, които имат повече от едно дете, за което трябва да се бръкнат. А сумата е поне 100 лв. на ученик...

Друго вълчево постижение - връщането на матурите също не срещна особен отпор. През първото им издание летвата беше свалена толкова ниско, че почти нямаше непрескочили я. Отделно от това, контролът по време на изпитите беше почти никакъв. Мероприятието беше отчетено като успешно. На ВУЗ-овете беше предложено да приемат студентите си с оценките от зрелостния изпит.

Днес новият министър отново повдига въпроса университетите да приемат с оценките от матурите. Вместо да се замисли дали висшите училища не станаха прекалено много. В последната кампания броят на свободните места надвишаваше броя на зрелостниците. Няма ли да се притесни вече някой, че голяма част от новите висшисти у нас са полуграмотни?

На втората година, за да се демонстрира по-засилен контрол върху провеждането на зрелостните изпити, в много родни училища ударно бяха поставени камери за наблюдение.

За това се намериха пари дори в кризата.

Да оставим настрана това, че зрелостниците в страната не бяха поставени при равни условия - едни наблюдавани, а други не.

Чудовищното е, че камерите, поставени уж само да следят за преписвачи, оттогава работят непрекъснато. На монитори в директорските кабинети се следи всичко. Директорка на старозагорска гимназия, която вече трета година заема поста без конкурс дори си е поръчала опцията да наблюдава всичко и от дома си.

Наскоро учителка от елитна гимназия от нашия град с учудване констатира, че може да бъде наблюдавана по време на учебен час дори от портиерите на училището.

Достъп до картината имат инспекторатите и самото министерство на образованието. Следователно министър Фандъкова е наясно с воайорството, въведено от Вълчев, но явно го смята за нещо нормално.

Досега не съм чул учител да недоволства от този нов почин на следене. Конформизъм е завладял системата. Родителите не са наясно какво става в училище. А и не искат да са.

Фандъкова ще стане кмет на София. Честито! Най-добре да повикат Вълчев да досъсипе родното образование.

сряда, 21 октомври 2009 г.

Как не станах сценарист на най-доброто шоу в родния ефир

Преди година, след като изгледах цели 1ч. и 40 мин. от пилотното предаване на „В неделя с….”, съвпаднало с ланския „Ден на отворените врати в БНТ”, написах статията „В неделя без…..”, която публикувах в собствения си вестник „Чушкопек” на 01.11.2008г.

Към средата на декември по Държавната телевизия почна да се върти реклама за попълване на сценарния екип на т.нар. шоу. Изискването беше да се изпрати текст, не по-голям от две страници на съответен e-mail- адрес, автобиография и мотивационно писмо. Погледнах статията си – точно две страници, спретнах следното мотивационно писмо:

До екипа и водещия

На „В неделя с …”

БНТ, София

Ул. „Сан Стефано”№29

Уважаеми дами и господа, уважаеми г-н Цонев,

Научих за предоставената възможност за работа в сценарния екип на Вашето предаване от последното издание на шоуто. Привлечен бях от позицията, която съответства на амбициите ми, както и от възможността да работя в най-доброто предаване в родния ефир. Както ще разберете от приложената автобиографията, образованието и квалификацията ми са в различна сфера, но интересите ми са в литературата и телевизионното изкуство.

Очаквам динамична работа в разнороден колектив и вярвам, че ще се справя добре в подобна среда, основание за което ми дава опитът ми като педагог.

Надявам се, че ще компенсирам липсата на опит с натрупаните идеи и мотивацията ми да усвоявам нови практически умения.

Надявам се, че Вашият опит и моите идеи и желание за развитие ще дадат добри резултати.

Благодаря Ви за отделеното време и внимание.

С уважение: Стефан Желязков

Стара Загора, 25.01.2009г.

и съвсем коректно в CV-то си посочих точния си адрес, телефон, e-mail и пр. Така към края на януари 2009 г. вече бях кандидат за сценарист на „В неделя с…” . След подаване на документите от електронната ми поща стана ясно, че изпратеното от мен писмо все пак е прочетено от десетина души. Това ми беше достатъчно. Отговор изобщо и не очаквах.

В началото на февруари, докато си цепех дърва на село, беше събота или неделя, телефонът ми (мобилният) иззвъня. Скрит номер, женски глас:

- Ало, г-н Кеворкян?

- Имате грешка!

- Как? Това не е ли номерът на г-н Кеворкян?

- Съвсем не е….

- А той наблизо ли е, може ли да говоря с него?

- Госпожо, - почнах да се изнервям аз – тук наоколо в радиус от 20 км няма кьорав арменец, какъв Кеворкян търсите, не познавам такъв.

- Не познавате ли? А кой Ви накара да изпратите тази статия за конкурса. Това е негова статия, той я е писал.

Едва тогава загрявам какъв Кеворкян търсят. Все пак, наистина, с брадва в ръце, с работни гащи и ватенка, всякакъв арменец ми се струваше безкрайно далеч.

- Аз си я написах, госпожо, толкова странно ли Ви се вижда?

Тук следват 15-тина минути, в които анонимната дама е не убедена, а твърдо убедена, че статията е писана от Кеворкян, който е използвал мен, името и адреса ми, за да отмъщава на БНТ, а аз обяснявам, че съм я писал аз, учител и народен будител от Стара Загора, на 35 години, понастоящем общински чиновник, че съм кандидатствал с истински данни – рождена дата, адрес и телефони.

- Госпожо, - почва да ми става забавно и приятно – никога не съм получавал по-голям комплимент за умението си да пиша….

- Как, нима харесвате Кеворкян?

- Не мога да кажа, че го харесвам, но явно е имало какво да взема от него и се радвам, че съм взел. Всъщност, Вие вече знаете кой съм, а аз не зная с кого говоря….

- Няма значение, от БНТ съм..

- От предаването на Димитър Цонев ли?

- Не съм от предаването, в БНТ работя, в друг отдел…. И какво, учили сте се от този подлец, това ченге…..

- Наясно съм кой е Кеворкян, колко майки е разплакал, но също тъй съм наясно, че той е един от най-добрите журналисти и че в неделя от 17.30 бяхме залепени пред телевизорите.

- Бяхме, но тогава нямаше други телевизии и предавания….

- Това не прави някогашната „Всяка неделя” слабо или лошо предаване, напротив. И до ден днешен не е направено по-добро. Имам предвид вида му от преди 10.11., не последващите смешни експерименти с разните Марковски, Стойчокеревци, а още по-малко с Карбовски. Нормално е да съм се учил от Кеворкян, както и от неговите редовни събеседници – Иван Стоянович, Атанас Свиленов, Иван Славов.

- Не сте ли твърде млад, за да си спомняте всичко това?

Очевидно за столичната анонимна лелка всички от прованса сме били и продължаваме да бъдем невежествени хора, които са живели и живеят в пълна изолация от света, а притежаването на телевизионен приемник през 80те е твърде съмнително.

Следва ново 5-минутно съмнение в произхода на статията ми, което искрено ме развеселява.

И тъй, приказката ни стига до предаването на Митко Цонев, аз й обяснявам, че стоя зад всяка своя дума – че Цонев е ограничен, че предаването му е пошло и безвкусно и пр.

- Съгласна съм, - казва анонимната лелка – че първото предаване не беше добро, но всяко начало е трудно. Ние отчетохме това. Наистина стартирахме недобре. Но знаете ли, че подобен формат предавания има в Италия и САЩ и оттам твърдят, че оценка може да се даде чак след 20 – 25-тото предаване.

- Кой ще ви чака толкова! Аз едва изтърпях 1ч. и 45 мин. от първото и то с много мазохизъм.

- Скоро гледали ли сте го?

- Сигурен съм, че с нищо няма да ме изненадате, че не е по-различно от началото.

- А знаете ли, че рейтингът на предаването расте и вече е с най-висок рейтинг в своя часови пояс.

- Това нищо не значи, госпожо, и двамата го знаем. И „Треска за злато” беше с много висок рейтинг, но това не го прави интересно. След повече от половин час някак се сбогувах с анонимната си събеседничка.

В неделя, 8 февруари изпратих:

Уважаема госпожо,

Тъй като в разговора ни в събота на обяд се усъмнихте в авторството на текста, с който кандидатствах за попълване на сценарния екип на "В неделя с...", Ви изпращам и други свои авторски материали. Както споменах, те са събрани в авторския ми вестник "Чушкопек", който засега има четири броя. Занапред ще публикувам и в едноименния блог с адрес: http://stefanpetkov.blogspot.com/.Прилагам и един материал от него.
Приятно четене!
Поздрави
Стефан Желязков Петков

В четвъртък получих отговор от някоя си госпожа Сиромахова:

Господин Петков, за съжаление не сте допусната до втория кръг от конкурса

за сценарист на предаването "В неделя с...". Благодарим за интереса и
участието Ви.

Р.Сиромахова
редактор

На което тутакси отговорих:

Госпожо Сиромахова,

Благодаря Ви за любезния отговор, но той беше напълно излишен, предвид текста, с който кандидатствах. От една страна, ако изобщо сте го чели, става ясно мнението ми за т.нар. шоу и Правителствения канал въобще. От друга - наясно съм с географската ширина, на която живеем и дори текстът ми да е гениален, той е преди всичко неудобен. От трета- аз съм човек на свободното слово и като така не бих работил в казионната Ви медия.
Така и не станах сценарист, но малко неща са ми доставяли такова духовно удовлетворение, както това мое кандидатстване.

В неделя без – II. част (година по-късно)

Година по-късно пак е „Ден на отворените врати на БНТ”, пак е неделя и за огромно съжаление на българския данъкоплатец т.нар. шоу „В неделя с…” празнува 1 година съществуване. Включвам се към 10:00, а според програмата на вчерашния вестник съм пропуснал 15 минути.

И що да видя!

Някаква си ко-водеща представя първия си гост. Каква изненада! „Гостът” е Митко Цонев. Поздравяват се с първата годишнина от предаването. Не пропускат да отбележат чудесната вече тригодишна традиция „Ден на отворените врати”. Запитан, Митко обяснява какво ново ще видим във втория сезон на шоуто. Всъщност Митко нищо не обяснява, а изтърсва нещо от рода на: „Няма да издаваме какви новости сме подготвили, защото конкурентите крадат идеите ни.” (Опазил Бог!). Отбелязва, че трябва да се следи конкуренцията и пита Жоро (музикант от оркестъра) какво би желал да види и чуе през новия сезон. Митко вмъква, издавайки своята нова рубрика „Думата на бенда” , че на оркестъра ще се дава повече свобода да свири това, което харесва. Накрая с ко-водещата и Жоро се обединяват около мнението, че „шоуто бе з музика и танци няма да е същото”.

Първо включване от „Сан Стефано”- Юлия на фона на гайдарчета от Смолян: Прекрасна инициатива, чудесна традиция, положителни емоции, нетърпеливи гости, много изненади и т.н. Отбелязва се , че пред БНТ има ако не хиляди, то стотици желаещи да посетят БНТ. От кадрите се виждат 50 тина човека. Каква е програмата, подготвена за чакащите? Вълнуваща, разбира се: изложба за 50г. БНТ, посещение на монтажните, четене от аутокю, представяне на прогноза за времето.

Драган Чая представя гайдарчетата, всъщност представи себе си, а гайдарчетата за д гърба му свирят. Благодари на зрителите, че сме с него. Великолепна традиция, - за трети път сме заедно.

Драган кани червеното Улянче Пръмова на сцената. Реч! Започва честването на 50г. БНТ. Речта е семпла, без фалшивия ентусиазъм на подчинените. Това, което запомних от речта и ме впечатли беше благодарността към бивши телевизионери, които ” изпратиха и децата си да работят в телевизията”. (На тази династична традиция в Държавната телевизия ще се спра друг път, в отделна статия.)

Драган разяснява, че в БНТ ще се влиза на групи от по 15 човека. Става ясно и че пеещите водещи (разбирайте драганчайовците) ще ни забавляват заедно с гостите Бон-Бон.

Обратно при Митко Цонев, който анонсира новата некомерсиална игра "Фамилия БНТ", като акцентира на важността на заглавието. А играта ще трябва да ни покаже талантите на водещите от БНТ извън професията им.

Към студио 5 с Лара Береану и водещите на „Яко”. Лара, както винаги, е усмихната и се забавлява. Много дечурлига. Някаква кака се опитва да пее сърцераздирателен хит, който никой не слуша, а върху нея разговор водят кака Лара и Педя Човек. Благодарим на Лара за това прекрасно включване.

Обратно при Митко, който от своя страна ни изпраща на сцената пред Сан Стефано (оная с Драган Чая). Пеещи дечица, публика, съставена от гордите им майки и баби.

Ни в клин, ни в ръкав – скеч. Закръглена дама и мъж с престилка играят някаква сценка. Не искам да я описвам, понеже е неописуема простотия. (Явно добри сценаристи си е подбрал Митко на конкурса от зимата).

Жорето (музикантинът), доста тъпо парче, взема на подбив националния отбор по футбол, сякаш току що негов хит е оглавил Билборд:

- Г-н Цонев, дали националите ни ще могат да гледат Световното в Южна Африка?

Митко отговаря, че благодарение на БНТ всички, включително и БНО. (БНО според гениалния Цонев означава Български национален отбор, логично щом БНТ означава Българска национална телевизия).

Следва представяне на победителя от конкурса през 2007г. за есе на тема „Моята телевизия”. Младежът, днес 21-годишен, споделя, че е превърнал в есе силен гняв към телевизията и в частност към реалити форматите. Есето е отлично. Младежът – много умен. Първият удобен момент за по-смислен разговор. Водещият обаче се оказва недостъпен партньор на младежа. Разговорът е кратък.

Но с Мути Бъчвов (най-сетне) Митко може да проведе равностоен разговор:

„Едно птиченце ми каза, че правиш най-хубавите торти”.

Цонев отбелязва, че не яде от година торти, но има своя торта – мечта (задължително), с шоколад, с целувки …. И тук фантазията му изневерява, та Мути му подсказва: сушени плодове.

Мути Бъчвов е духовит, както винаги. Ще прави кюфторта. Ако не сте досетливи, това означава кюфте – торта. От 4 кила кайма. Мути си търси ръкавиците. Някаква асистентка е съобразителна и му донася. С асистента си М. Цонев започват да бъркат кайма свободен стил.

Аз вече не издържам. 10:45. Достатъчно, ясни сте ми. Сменям канала.

За 45 минути чух толкова пъти епитетите прекрасен, чудесен, великолепен и вълнуващ, колкото дори футболистът Елин Топузаков не би могъл да каже „така” или някогашната ми преподавателка Събина Ракарова да каже „и така…” и пом.директорката на Механото в Стара Загора да каже „значи”.

Така ли няма кой да види, че Държавната телевизия е за закриване?

неделя, 11 октомври 2009 г.

В неделя без …

Преди около година публикувах тази статия в едноименния си вестник „Чушкопек”, след като стоически издържах началото на непознатия досега по дивите балкански земи телевизионен формат на Митко Цонев. Сега, след като БНТ отново с трясък отвори врати и пак вдигна шум до небесата покрай годишнината на въпросния „формат” се върнах към статията, за да проследя с нейна помощ развитието му. Предлагам я и на тукашните си читатели, за да го направят заедно с мен.

14.09. и аз не знам защо започнах да гледам първото, доста рекламирано ново предаване на БНТ „В неделя с …”, което неслучайно съвпадна с „Деня на отворените врати на БНТ по случай 50-годишнината на медията .И какво видях !

Най-напред твърде разточителен декор , сред който се мъдреше мустакатата физиономия на т.нар. водещ Д. Цонев .

Като за начало той представи оркестъра си – кой знае защо накратко и по малки имена. След това значително по-тържествено и с повече внимание – асистентките си . Едната от тях съвсем не запомних , а другата беше известната бивша царска депутатка Юлиана Дончева . Никак обаче не разбрах каква ще бъде функцията им .

Включване пряко от ресторант „Крим”, където, стана ясно , днес ще готви Мути Бъчваров . Този светъл ум се опита да си прави гаргара с призива на любимия му Ленин „ По-близо до масите". Разбра се, че Мути ще бъде включван периодично .

Следва представяне на ложата „ Бивши генерални директори на БНТ” ложата „ на младостта”, съставена от студенти от НАТФИЗ .

Защо първата група има ложа е разбираемо, но никак не се изясни смисъла на втората.

Като първи музикален гост беше обявена Йорданка Христова. Всъщност гостенката липсваше, но щяла да се появи след около два часа. Затова като за начало беше пуснат някакъв неин клип.

Последва включване от "Сан Стефано” от ”Деня на отворените врати” , от което единствено научихме, че кака Лара Береану много, ама страшно много се забавлява.

Как точно - не стана ясно .

Ето , че е време за играта , чийто водещ ще бъде представителката ни на последната Евровизия Йоана . Т.нар. игра е просто гениална – да подредиш разбъркана пословица.

Много трудно! И забавно! Йоана се оттегли в очакване на някой гений да грабне наградата, ако се не лъжа 300 лева.

Как така едно такова предприятие с такъв скъп и лъскав декор ще бъде пропуснато да се освети? Ето ви кадри от предния ден как някой си отец Валентин освещава светлата идея сричайки.

Следва гвоздеят на програмата – кастинг за девойки или поне така се изразяваше водещият. Досетихме се, че ще се избира част от "девойките”, но за какво, какви качества се изискват от тях, каква роля ще играят съвсем не стана ясно. Научихме само, че това са девойки №1 , №2 , №3 , №4 , №5 и №6 .

Ето, че имаме зрител, отгатнал свръхсложната загадка и той печели 300 лева, което е повод да се зададе нова такава от Йоана.

Обратно в "Крим" при Мути Бъчваров. Вече ни се изяснява, че ще готви за Алис Крайчева и Васа Ганчева, а също така какво смята да готви. Появява и италианският готвач Джани, който наистина говори български по-добре от Мути.

И преди новините в 12 .00 – реклами .

Следват новините с нов червен декор , ново лице, нови „кашове” и „шапки”.

Първо. Разбира се - ретроспекция от "Сан Стефано". Силно развълнуваната Елиана ни запознава надълго и широко .

Второ. Някак между другото – трагичната новина за катастрофиралия самолет в Перм, Русия. Новина твърде несъществена за Държавната телевизия, сравнена със следващите .

Трето. Много важно! Президентът Първанов посети дом за изоставени деца някъде из русенско, където има настанени и няколко деца от печално известното Могилино.

Президентът, разбира се, отбелязва подобряващите се условия в подобни домове в страната.

Четвърто. Много важно! Много важното, все пак, не е, че за Кръстовден отваря врати реставрираната църква св. св. Константин и Елена в Одрин, а това, че гост е премиерът Станишев .

Пето. Суперинтересно ! Оригинално ! Свръхгениално !

Мили дечица, синове и дъщери на бивши и настоящи телевизионери от БНТ, взимат интервю от любимия министър Вълчев във ведрата обстановка на кабинета му. И понеже крушата не пада далеч от дървото, въпросите са актуални, смислени и находчиви :

Каменарова щерка №1 : Кога най-после ще ставаме по-късно?

Каменарова щерка №2 :Не мислите ли, че голяма част от учебниците са прекалено сложни ?

Алипиева щерка и внучка : Ще се въвеждат ли оценки за поведение ?

Лафчис щерка залага на пикантното : Имали ли сте слаби оценки като ученик ?

А добрият чичко министър Вълчев, охотно в присъщия си блажен стил, спокойно обяснява на милите и талантливи заинтересовани деца. Дирижирано, режисирано, пошло, безвкусно!

Шесто. Още за кризата в Топлофикация – София и спряната топла вода на съвсем редовни платци.Тук никакво задълбочаване. Банална тема, но както и да е, намерила е някак място в новините.

Седмо. Времето с някоя си тийнейджърка на име Мадлен, която очевидно смяташе, че при представянето на прогнозата основното е да се фръцкаш .

Изведнъж, спонтанно започнах да си тананикам рефрен от позабравена песен на "Контрол" : "Ужас! Това е ужас!". Беше изминал едва час и половина от т.нар. шоу, барабар с новините, а вече никак не се понасяше. Като погледнах програмата, о, ужас, това е ужас, оказа се, че предстоят още четири часа и половина подобен бълвоч. Не може да бъде !!!

Нима ние, българските данъкоплатци, плащаме за поредното безвкусно, пошло, та дори арогантно и просташко предаване на БНТ? Поредното безсмислено наред с „Шоуто на канала”, „БНТ – такси”, „Всички пред екрана”, “Жените”, Цветно”,

„В акция” и ред други.

БНТ стигна дъното. С помия – бъркоч от бонбонено червен декор, много нафталин, охранени стари муцуни, невръстни девойчета, дърти мераклии, игри за малоумни, готвене и плюскане, мазни лиги, празни приказки, ограничен отгоре водещ, лош език, слугинаж .

Все пак Митко Цонев – Пъпеша показа, че го бива в нещо, което на широката публика е добре известно – да чете новини, по което прилича на майка си. Много е добър и в това да се мисли за плейбой, а също и да се нагажда към конюнктурата, по което пък прилича на баща си. При острия дефицит на качествени четци на новини в БНТ, по-добре Държавната телевизия да бе го върнала в това му амплоа.

Но митковата алчност няма граници.

В онази песен на „Контрол се пееше така :

„Снощи сънувах във „ Фестивална”

концерт на Venom с водещ Кеворкян .

Ужас, това е ужас !

Не, това не е ужас. Кеворкян съвсем успешно би водил дори и концерт на Venom, пък било и във „Фестивална”. Защото може! Защото знае .

УЖАС е предаването на Цонев, който е тръгнал да харчи народни пари, за нещо, от което си няма и представа. Но признавам – знае да харчи.

Ясно е, че в неделя ще сме без …

Всъщност и в останалите дни гледането БНТ е противопоказно. Особено на червените вече и като декор новини.

Нека не бъда разбиран погрешно – останалите две телевизии с национален ефир не са по-малка помия, но поне за тях не ни бъркат в празните кесии.

петък, 5 юни 2009 г.

Край на двойния стандарт?

На 20.04., рождения ден на Хитлер, Пазарджик осъмна с огромно червено знаме с пречупен кръст, закачено на върха на комина на някогашната фабрика Сила”. На мястото се струпаха всевъзможни екипи - ДОТИ-София, Гражданската защита, пожарната и полиция. Алпинист от специализирания отряд на Гражданската защита бе натоварен със задачата да свали нацисткото знаме. Оказа се обаче, че стъпалата са намазани с грес и към знамето са прикрепени съмнителни пакети, наподобяващи бомба. Районът беше отцепен и на помощ бе повикан снайперист от Специализирания отряд за борба с тероризма, за да отстреля предполагаемите взривни устройства. След като се разбра, че са фалшиви, знамето беше свалено.
Прокуратурата в Пазарджик образува дело срещу неизвестен извършител за проповядване на фашистка идеология. Наказанието е до три години лишаване от свобода и глоба до 5
000 лв.

Доста се изписа и умува колко точно е голямо знамето, каква е изработката, възможно ли е поставянето му на такова място без да бъде забелязано, чия акция е това – на неонацисти или на желаещите сплотяване на левите редици и пр.

Правилна и точна ли беше реакцията на полицията? Да, такава би била реакцията на всяка европейска полиция.

Дали обаче поведението на нашата, пък и на всяка друга полиция, щеше да е същото ако червеният флаг беше със сърп и чук? Едва ли...

Често се случва да виждам младежи, носещи фланелки с надпис „СССР” или с естетизирания образ на международния убиец Че Гевара. И някак си бях свикнал. Но веднъж се втрещих, когато видях на гърдите на едно младо главоного лика на Мао Дзедун, на най-мащабния масов убиец в човешката история отговорен за смъртта на над 60 млн. души, предимно китайци, избити или умрели от глад по време на национализацията, колективизацията, и културната революция в комунистически Китай. И макар че едва ли е наясно кой е Мао, главоногото носи тениската си съвсем необезпокоявано. Не така стои въпросът, ако реши да сложи на гърдите си образа на Хитлер или Мусолини да речем.

Светът е длъжник в осъждането и заклеймяването на комунистическите престъпления и най-яркото доказателсво за това е, че допусна да се проведат последните олимпийски игри в Китай.

Все пак ЕС направи няколко плахи и спънати, но последователни стъпки в тази посока с „Пражката декларация за европейската съвест и комунизма” и последвалата я на 31.03.2009 г. Резолюция за европейската съвест и тоталитаризма вече като решение.

На 18.09.2008 г. нашето Народно събрание подкрепи Пражката декларация. Отказаха да го сторят само депутатите на БСП. В Европарламента Резолюцията беше беше приета с 533 гласа „за”, 44 „против” и 33 „въздържали се”. Не е нужно да сте гении, за да се досетите от коя европейска партия са гласувалите „против”. Разбира се, че от групата на другаря Шулц.

Защо смятам, че стъпките в посока осъждане на комунизма и възстановяване на истината за миналото са плахи и спънати. Не заради съмнения в искреността на инициаторите на Резолюцията, а заради неискреността на много от гласувалите я.

Простата аритметика показва, че дори всички 77 евродепутати, неподкрепили документа да са от ПЕС, броят на гласувалите „за” от същата партия е около два пъти по-голям. Как тези депутати хем приемат Резолюцията, а същевременно припознават бившите комунистически партии от Източна Европа за свои партньори, с които са се групирали по политически признак в ПЕС и ревностно защитават всичките им управленски безумия, извършвани сега.

Изводът, който се налага е, че депутатите на ПЕС добре са се научили от родните комунисти да се снишават. Те разчитат, че проблемът ще бъде сметен под килима, ще бъде неглижиран и в крайна сметка от Резолюцията ще остане само декларативният елемент. Скоро ще почнем да слушаме познатите отдавна песни, че комунисти са редица видни европейски интелектуалци и учени, че „някои изкривявания” в Източния блок са се получили заради разликата между теория и практика, че бившите комунисти вече са реформирани социалисти. Меркантилно ще започне да се акцентира върху нацизма като зло в стремеж да се легитимира като добро всичко „антифашистко”.

Когато бях по-млад си мислех, че европейските социалдемократи и родните комунисти са съвсем различни неща. Сега съм наясно, че това са двете страни на една и съща монета.

Европа трябва да продължи усилията си в посока слагане на край на двойния стандарт.

понеделник, 25 май 2009 г.

В ОТГОВОР НА АНОНИМНИТЕ ЛЮБИТЕЛИ НА УНИФОРМИ

Чудех се дали изобщо да отговарям на анонимните специалисти, направили коментар на публикацията ми „Бог да прости родното образование”. Още повече, че някои от тях са загубили добрия тон, други се опитват да ме поучават и да ми обЕсняват.

Четенето е трудна работа. Защото освен да се чете, трябва и да се мисли, а двете заедно са сложен процес, очевидно непосилен за всекиго.

Ясно е, че сред коментаторите са се оформили два лагера – на одобряващите на неодобряващите униформите.

 Ако четяхте и мислехте едновременно, щяхте да забележите, че аз не съм заел позиция срещу тях, а срещу тоталитарния, недемократичен и йезуитски начин на въвеждането им.

 Аз наистина смятам себе си за достатъчно вещ и интелигентен, за да имам правото да наричам представители на учителската гилдия „мекотели, безгръбначни и измекяри”, защото 5 години съм бил учител в три професионални гимназии в Стара Загора и знам, че точно такива оцеляват в „гилдията". Нищо, че в Материалната книга или на дъската допускат повече правописни грешки дори от коментатора, позволил си да ме нарече идиот.(Същият онзи, който се Очудва, обЕснява ми и Одържа позиция.) Нищо, че не стават за нищо. Щом са послушни, за тях има място. Непослушните ги съкращават при първа възможност.

И тъй… Анонимният капацитет, нарекъл ме идиот и глупак(тоя с унизителните правописни грешки) ми обЕснява, че ако имам необходимите качества, видите ли, можело да публикувам есе на тая тема в училищния вестник и така да се опитам да убедя другите в правотата си.

Ето какво ще му разкажа. През есента на 2006 г. като учител и народен будител в ПГМТТ „Н. Вапцаров”- Стара Загора, обезпокоен и афектиран от завръщане на болшевишки порядки в училище и по повод на  това, че учениците биваха задължавани да платят билет за концерт на Д-2, независимо, че над 95% от тях изобщо не искаха и да чуят за тях, предложих следната статия за училищния вестник „Техновик”(Знаете ли какво значи тази дума? Някакво словоблудство на болен мозък!)

 

За цензурата

 

Няколко дни преди празника на Стара Загора градът беше обгазен за пореден път. На следващия ден местен вестник публикува снимка, направена отвисоко на квартала, в който се намира и нашето училище, с приблизително следния текст под нея „Странна пелена покри града. Обгазяване няма!”

              Около седмица по-късно частна национална медия, изживяваща се като флагман на свободното слово и журналистиката въобще, уволни свой водещ. Това само потвърди тезата, че един от кандидатите за президент се ползва от медиен комфорт.

             Във втория описан случай определено става въпрос за цензура. Но в първия? Там по-скоро автоцензура. Кое по-страшното? Няма значение, след като 17 години след 10.11.  изобщо говорим за цензура.

     В годините на тоталитарния режим бяха създадени много по-стойностни неща в нашата култура и изкуство, отколкото в годините на прехода - и в литературата, и в музиката, и най-вече в киното. Бетонната стена на цензурата тревожните мозъци разбиваха къде с Езоповски език, къде с изключителен талант, къде с много упоритост. Разбира се, по- голяма беше групата на сервилните бездария. На тях им беше по-лесно. Да венцеславиш силните на деня— партията и нейния водач или още по-добре нейния голям брат –СССР. По-лесно, по-удобно, по-престижно. Само че те никога  не разбраха, че известността, популярността и народната обич не се мерят по броя на закараните под строй войници и ученици на литературното четене, театър или концерт.

       Съжалявам ония, които и до днес не са го разбрали. А такива има. В дните покрай Деня на народните будители в  Стара Загора гостуваха                 “звездите“ на родния поп- рок Д-2. Те едва ли щяха да понапълнят и без това малката за претенциите им зала на  “ДЗУ”, ако не беше стегнатата „стройна” организация по продажбата на билетите. На момчетата от Д-2 ще цитирам една група която караше същата тая зала да пращи по шевовете, а именно  “Контрол”: „Това отдавна не е рокендрол.” Защото рокът е философия, а не само опъване на жици. И макар изразните средства на рокендрола да са по-различни, то ценностната система на въпросните Д-2 е сходна с тази на ромския певец Кондьо. Той дори е по-откровен  пеейки „Мъни, мъни, животът е пари”.                                                              Притеснително   е напоследък, че все повече неща почват да придобиват задължителен характер. Все повече еднолично и предварително дирижирани и режисирани мероприятия се представят за плод на групово желание и дръзновение. Все повече се чете страх в очите ни. Страх за парчето хляб. Засега си траем и мълчим. И ние сме си поставили автоцензура. И пак както преди— едни от страх, други от сервилност. И тук изниква въпросът дали изобщо сме променили нещо за 17 години. Силните на деня носят същите фамилни имена...

     За щастие промяна има и тя е в мисленето на децата. И колкото и да ни се иска да им приписваме какви ли не лоши качества, трябва да си признаем, че причината не е в тях, а у нас , възрастните, а децата и младежите са оформени от средата , която сме създали ние, а не те. А тя е отровена.. И ако ние си мълчим и си траем при всяка несправедливост, те умеят да се защитават. В техните сърца страха го няма.

      Деца, вие сте по-читави от нас. Но предвид случващото се у нас и по света ще завърша със стих на Поета “ Деца , боя се зарад вас !”

 

 

Отговарящите за списването на вестника учителки отказаха да я публикуват. Според тях статията е чудесна, казва неудобни истини, за пръв път някой надига глас на протест, но … не става за училищния вестник.

Така тези лишени от  гордост  и достойнство дами просто потвърдиха основните тези от статията ми. Това ме мотивира сам да списвам и издавам свой собствен опозиционен вестник, който нарекох „Чушкопек". Като учител поисках от директорката  равни права с казионния – малко хартия, принтер и място, на което да бъде изложен, така щото да може да се чете от желаещите. Директорката отказа с мотивировката, че вътре имало статия за ВМРО, че това е политическа партия и като така не може да позволи пропаганда в училище. Статията беше в рубриката „Забравени синове” и разказваше за Иван Михайлов. Кажете ми, драги, как да обясня на директорката си, че ВМРО не е политическа партия, а революционна организация? И че да свързваш абревиатурата ВМРО и Иван Михайлов със сегашния политически живот е невежество. Все пак опитах се да й го обЕсня, както обЕснявам и на Вас сега. Това нахалство не ми беше простено и наесен през 2007 вече бях безработен. Но ходех изправен, както съм ходил през целия си живот.

През 2007/2008 учителствах в друга професионална гимназия в града. Продължих да списвам и разпространявам своя вестник „Чушкопек” както мога. Взех дейно участие и в стачката. И през есента на 2008г. отново бях безработен.

Очевидно не моята, а вашата представа за състоянието на родното образование е сбъркана.

Омръзнало ми е да слушам глупавите брътвежи, че чрез униформите се прикриват класовите различия и се постига равенство. Аз съм носил униформа като ученик всеки ден, но до 13.30 часа. После се обличах както ми харесва и според възможностите на родителите си. Повярвайте ми, в годините на уравниловка също имаше голяма пропаст и тя не можеше да бъде прикрита или поне можеше, но само до 13.30 часа.

Знаете ли, че много училища въведоха униформи, само за да угодят на жалкия си министър и да усвоят парите. Ако сега отидете и преброите, колко от 500те ученици на ПГОХ „Райна Княгиня” носят униформа всеки ден, ще преброите не повече от 10. Нищо не може да накара учениците да носят униформи, ако не искат. Защото са свободни духом.

 Моисей водил еврейския народ през пустинята 40 години, докато умре и последният, който помни робството. За щастие при нас вече расте такова поколение. Точно заради това по-горе в статията си съм написал: „Деца, вие сте по-читави от нас”.

И накрая. Искрено се Очудвам, че такъв един страстен любител на униформите си е стоял у дома на 24ти май, неделя, в 11 часа, да коментира публикацията на един идиот и глупак, вместо да бъде на манифестация и да напълни окото…..с униформи.

Жал ми е за вас!