В ОТГОВОР НА АНОНИМНИТЕ ЛЮБИТЕЛИ НА УНИФОРМИ

Чудех се дали изобщо да отговарям на анонимните специалисти, направили коментар на публикацията ми „Бог да прости родното образование”. Още повече, че някои от тях са загубили добрия тон, други се опитват да ме поучават и да ми обЕсняват.

Четенето е трудна работа. Защото освен да се чете, трябва и да се мисли, а двете заедно са сложен процес, очевидно непосилен за всекиго.

Ясно е, че сред коментаторите са се оформили два лагера – на одобряващите на неодобряващите униформите.

 Ако четяхте и мислехте едновременно, щяхте да забележите, че аз не съм заел позиция срещу тях, а срещу тоталитарния, недемократичен и йезуитски начин на въвеждането им.

 Аз наистина смятам себе си за достатъчно вещ и интелигентен, за да имам правото да наричам представители на учителската гилдия „мекотели, безгръбначни и измекяри”, защото 5 години съм бил учител в три професионални гимназии в Стара Загора и знам, че точно такива оцеляват в „гилдията". Нищо, че в Материалната книга или на дъската допускат повече правописни грешки дори от коментатора, позволил си да ме нарече идиот.(Същият онзи, който се Очудва, обЕснява ми и Одържа позиция.) Нищо, че не стават за нищо. Щом са послушни, за тях има място. Непослушните ги съкращават при първа възможност.

И тъй… Анонимният капацитет, нарекъл ме идиот и глупак(тоя с унизителните правописни грешки) ми обЕснява, че ако имам необходимите качества, видите ли, можело да публикувам есе на тая тема в училищния вестник и така да се опитам да убедя другите в правотата си.

Ето какво ще му разкажа. През есента на 2006 г. като учител и народен будител в ПГМТТ „Н. Вапцаров”- Стара Загора, обезпокоен и афектиран от завръщане на болшевишки порядки в училище и по повод на  това, че учениците биваха задължавани да платят билет за концерт на Д-2, независимо, че над 95% от тях изобщо не искаха и да чуят за тях, предложих следната статия за училищния вестник „Техновик”(Знаете ли какво значи тази дума? Някакво словоблудство на болен мозък!)

 

За цензурата

 

Няколко дни преди празника на Стара Загора градът беше обгазен за пореден път. На следващия ден местен вестник публикува снимка, направена отвисоко на квартала, в който се намира и нашето училище, с приблизително следния текст под нея „Странна пелена покри града. Обгазяване няма!”

              Около седмица по-късно частна национална медия, изживяваща се като флагман на свободното слово и журналистиката въобще, уволни свой водещ. Това само потвърди тезата, че един от кандидатите за президент се ползва от медиен комфорт.

             Във втория описан случай определено става въпрос за цензура. Но в първия? Там по-скоро автоцензура. Кое по-страшното? Няма значение, след като 17 години след 10.11.  изобщо говорим за цензура.

     В годините на тоталитарния режим бяха създадени много по-стойностни неща в нашата култура и изкуство, отколкото в годините на прехода - и в литературата, и в музиката, и най-вече в киното. Бетонната стена на цензурата тревожните мозъци разбиваха къде с Езоповски език, къде с изключителен талант, къде с много упоритост. Разбира се, по- голяма беше групата на сервилните бездария. На тях им беше по-лесно. Да венцеславиш силните на деня— партията и нейния водач или още по-добре нейния голям брат –СССР. По-лесно, по-удобно, по-престижно. Само че те никога  не разбраха, че известността, популярността и народната обич не се мерят по броя на закараните под строй войници и ученици на литературното четене, театър или концерт.

       Съжалявам ония, които и до днес не са го разбрали. А такива има. В дните покрай Деня на народните будители в  Стара Загора гостуваха                 “звездите“ на родния поп- рок Д-2. Те едва ли щяха да понапълнят и без това малката за претенциите им зала на  “ДЗУ”, ако не беше стегнатата „стройна” организация по продажбата на билетите. На момчетата от Д-2 ще цитирам една група която караше същата тая зала да пращи по шевовете, а именно  “Контрол”: „Това отдавна не е рокендрол.” Защото рокът е философия, а не само опъване на жици. И макар изразните средства на рокендрола да са по-различни, то ценностната система на въпросните Д-2 е сходна с тази на ромския певец Кондьо. Той дори е по-откровен  пеейки „Мъни, мъни, животът е пари”.                                                              Притеснително   е напоследък, че все повече неща почват да придобиват задължителен характер. Все повече еднолично и предварително дирижирани и режисирани мероприятия се представят за плод на групово желание и дръзновение. Все повече се чете страх в очите ни. Страх за парчето хляб. Засега си траем и мълчим. И ние сме си поставили автоцензура. И пак както преди— едни от страх, други от сервилност. И тук изниква въпросът дали изобщо сме променили нещо за 17 години. Силните на деня носят същите фамилни имена...

     За щастие промяна има и тя е в мисленето на децата. И колкото и да ни се иска да им приписваме какви ли не лоши качества, трябва да си признаем, че причината не е в тях, а у нас , възрастните, а децата и младежите са оформени от средата , която сме създали ние, а не те. А тя е отровена.. И ако ние си мълчим и си траем при всяка несправедливост, те умеят да се защитават. В техните сърца страха го няма.

      Деца, вие сте по-читави от нас. Но предвид случващото се у нас и по света ще завърша със стих на Поета “ Деца , боя се зарад вас !”

 

 

Отговарящите за списването на вестника учителки отказаха да я публикуват. Според тях статията е чудесна, казва неудобни истини, за пръв път някой надига глас на протест, но … не става за училищния вестник.

Така тези лишени от  гордост  и достойнство дами просто потвърдиха основните тези от статията ми. Това ме мотивира сам да списвам и издавам свой собствен опозиционен вестник, който нарекох „Чушкопек". Като учител поисках от директорката  равни права с казионния – малко хартия, принтер и място, на което да бъде изложен, така щото да може да се чете от желаещите. Директорката отказа с мотивировката, че вътре имало статия за ВМРО, че това е политическа партия и като така не може да позволи пропаганда в училище. Статията беше в рубриката „Забравени синове” и разказваше за Иван Михайлов. Кажете ми, драги, как да обясня на директорката си, че ВМРО не е политическа партия, а революционна организация? И че да свързваш абревиатурата ВМРО и Иван Михайлов със сегашния политически живот е невежество. Все пак опитах се да й го обЕсня, както обЕснявам и на Вас сега. Това нахалство не ми беше простено и наесен през 2007 вече бях безработен. Но ходех изправен, както съм ходил през целия си живот.

През 2007/2008 учителствах в друга професионална гимназия в града. Продължих да списвам и разпространявам своя вестник „Чушкопек” както мога. Взех дейно участие и в стачката. И през есента на 2008г. отново бях безработен.

Очевидно не моята, а вашата представа за състоянието на родното образование е сбъркана.

Омръзнало ми е да слушам глупавите брътвежи, че чрез униформите се прикриват класовите различия и се постига равенство. Аз съм носил униформа като ученик всеки ден, но до 13.30 часа. После се обличах както ми харесва и според възможностите на родителите си. Повярвайте ми, в годините на уравниловка също имаше голяма пропаст и тя не можеше да бъде прикрита или поне можеше, но само до 13.30 часа.

Знаете ли, че много училища въведоха униформи, само за да угодят на жалкия си министър и да усвоят парите. Ако сега отидете и преброите, колко от 500те ученици на ПГОХ „Райна Княгиня” носят униформа всеки ден, ще преброите не повече от 10. Нищо не може да накара учениците да носят униформи, ако не искат. Защото са свободни духом.

 Моисей водил еврейския народ през пустинята 40 години, докато умре и последният, който помни робството. За щастие при нас вече расте такова поколение. Точно заради това по-горе в статията си съм написал: „Деца, вие сте по-читави от нас”.

И накрая. Искрено се Очудвам, че такъв един страстен любител на униформите си е стоял у дома на 24ти май, неделя, в 11 часа, да коментира публикацията на един идиот и глупак, вместо да бъде на манифестация и да напълни окото…..с униформи.

Жал ми е за вас!